На тръгване, планът ни беше да летим от Лисабон до Хо Чи Мин, където щяхме да останем една вечер и на следващата сутрин да потеглим към Пном Пен, имайки на разположение почти целия ден да го разгледаме преди на следващата сутрин да се отправим към Сихануквил. На пръв поглед изглежда доста припряно, но преценихме че времето е напълно достатъчно за това, което искахме да видим в столицата на Камбоджа. За Хо Чи Мин бяхме планирали последните дни от пътуването ни. Тъй като обаче, денят планиран за Пном Пен го прекарахме в самолета от Абу Даби до Хо Чи Мин, откъдето след това се качихме директно на друг полет до Пном Пен (който купихме почти в последния момент), пристигнахме в хотела едва след полунощ.
За следващата сутрин имахме планиран полет до Сихануквил. Решихме обаче, че ако успеем да спим “бързо” и да станем рано (жегата така или иначе не ни позволяваше лукса да заспим дълбоко) можехме да се възползваме от около час и половина, в които да разгледаме все нещичко от града. Бях запазила хотел в централната част и Кралският дворец се намираше съвсем наблизо. Първоначално бяхме решили да го пропуснем, тъй като е изключително сходен с този в Банкок, който вече бяхме посещавали, но имайки предвид, че нямахме много време, решихме да му дадем възможност да ни впечатли.
На излизане от хотела се договорихме с шофьора на един тук-тук за цена и час на тръгване към летището. Беше около 8:30 ч и жегата вече се усещаше сериозно. По пътя ни към Кралския дворец минахме през парка със статуята на Бащата Крал Нородом Сиханук, както и през парка Уат Батум. И двата парка бяха много добре организирани и да си призная - бях изключително изненадана колко чисто беше всичко наоколо. Всъщност, Пном Пен е първият азиатски град, в който забелязах че има кошчета за разделно събиране на боклука.
Разбрахме, че сме близо до Кралския дворец, когато забелязахме няколко големи автобуса паркирани наоколо. Трябваше да е тук някъде. Докато се оглеждахме и лутахме двама приятелски настроени тук-тукаджии ни упътиха към централните порти. Изглеждаше прекалено спокойно за толкова голям туристически обект. Което за нас беше повече от добре дошло. Така имахме възможност да се насладим на спокойна и много приятна разходка и въпреки, че нямахме време да посетим всички сгради в двора и да разгледаме всичко, което може да се види, тръгнахме си доволни.
Срещнахме няколко деца, подготвящи се за монаси. Бяха ми изключително интересни (без да бъда неуважителна) и попитах едно от тях дали мога да го снимам. Не разбра дори една моя дума. Просто се усмихна леко срамежливо и сякаш замръзна на място. Направих толкова желаната снимка набързо - не исках по никакъв начин да го притеснявам допълнително. А и вече не разполагахме с много време. Но това, което изпитах в този момент беше много по-интересно и ценно от лошата снимка, която направих… Спокойствието, което това хлапе излъчваше беше изключително. И безценно.
Когато се върнахме в хотела шофьорът, с който се бяхме разбрали ни чакаше, но не за да ни закара до летището. Очевидно, поради някаква причина в крайна сметка той нямаше възможност да го направи, но вече бе уговорил свой колега на негово място. Допълнителни пазарлъци нямаше. За пръв път ми направи впечатление, че камбоджанци изключително много държат на думата си. И в следващите няколко дни, докато не си тръгнвахме от тази бедна, но прекрасна страна, никой не ме опроверга.
Comments